Всеки ден хиляди деца в България се събуждат с надеждата, някой като Вас да промени живота им!
Историята на Весиле Зюреб

Историята на Весиле Зюреб

15.01.2014

Моето име е Весиле. Аз съм социална работничка в Семейния център на УНИЦЕФ в гр.Шумен.

Моето детство премина в малкото село Иглика, близо до град Хитрино. Първите 10 години от живота ми минаха там, след това ме прехвърлиха да уча в съседното село.  Имам няколко любими спомени от детството – единият е свързан с времето, което прекарах в училище с моята начална учителка. Другарката можеше да променя детски съдби – въпреки привидната и строгост, тя успяваше да прави от неуверените деца личности. А вторият ми спомен е свързан неизбежно с моята баба. Като „селско чедо“ редовно ядях... „циганска баница“. Онези, които не са я опитвали, много са загубили. Това е филията с олио, червен пипер и сол, която баба ми изнасяше директно на улицата и ми я даваше, докато играех с момчетата в прахта на пътя. Свободата и загрижеността на баба ми са най-скъпите ми подаръци, които нося от детството си. И сега правя циганската баница на моята дъщеря.

Искам да ви разкажа за моята гледна точка за хората, на които помагам.

Аз съм майка. Работя с майки или жени, които ще стават майки. Заедно с останалите в екипа ние работим с хора,  които никой не иска – нито училището, нито болницата, нито дори  хората от квартала им.

За майчинството ми е думата. За една нощ не се става лесно майка. Става се майка с очакването на детето, с копнежа по него. Когато аз родих дъщеря си, осъзнах, че много неща се промениха за мен. В деня, когато родих, бързо мина през мен мисълта, че оттук насетне аз вече не съм сама. Вече трябва да мисля и да се грижа за един нов човек, който освен мен, няма никого другиго. Няма да забравя трите нощи на страх, които преживях в болницата.  Моята дъщеря си беше добре, но аз три дни не я свалих от ръцете си. Е, освен, когато минаваха акушерките, за да не ме надушат, че съм така параноична. За мен болката при раждането е болка, но появата на детето си заслужава да преживееш каквото и да е. С раждането аз станах доста чувствителна и притеснителна по отношение на дъщеря си. Винаги най-големият ми страх е бил за това да не се случи нещо със здравето на моето дете.

За едно съм благодарна на моите родители – колкото и да са били загрижени за мен, те не ме превърнаха в зависима от тяхната помощ и грижа. По техен си начин те ме научиха да съм самостоятелна. Откакто работя като социален работник, осъзнах колко важно е да учиш децата на самостоятелност и автономност. Преди това много се притеснявах, а сега я оставям сама да взима решенията и да носи отговорност за тях.

Преди да започна да се занимавам със социална работа аз бях еколог и работех на държавна работа. Като част от обществото и аз имах някакви представи за това кой е добър родител. Откакто започнах да работя със семейства, които имат сериозни проблеми, съм на мнение, че добрия родител е онзи, който обича детето си, макар и да не знае как да се грижи за него.

Реших да стана социален работник по една много тривиална причина – исках да помагам и да виждам резултата от моята помощ. Хрумна ми, след като на един етап от живота си осъзнах, че цялата рода ме търси за помощ за каквото и да е.

В началото ми беше много трудно в Семейния център, защото колкото и да си мислех, че познавам бедните хора, хората от махалите, се оказа, че не ги познавам достатъчно. Приемах доста навътре всички истории, с които работех, особено тези, в които родители искаха да оставят бебетата си.

Първият ми случай никога няма да забравя. По време на обиколка в една махала в местността „Под манастира“ в Шумен, попаднахме на майка, която живееше в нищото. Трудно беше да наречеш стая помещението. Беше нещо като колиба – мизерна, мръсна, без прозорци. Когато видях това, всичко ми се преобърна. Видях децата – гладни, мръсни, тихи. А майка им чакаше трето дете. Когато майката разказваше за децата си, обаче, говореше с обич и загриженост за тях. Не знаеше какво и как да прави. Беше оставена от близки, роднини, социални, сама да се оправя с мизерията и нищетата. Тогава импулсивно аз и колежката, с която обикаляхме, отидохме и купихме хляб и маргарин. С времето колибата се превърна в стая, децата бяха чисти, майката беше прегледана от акушер - гинеколог, подобрихме и уменията й да разпределя скромните приходи за децата.

После работих по случаи на семейство с новородени, на които се опитахме да помогнем да задържат близнаците си. В този случай дадох много от себе си.  Вярвах, че нещата ще се получат. Много хора около мен ме убеждаваха в противното. Накрая децата отидоха в дом. Тогава страдах искрено. Затова аз си мисля, че бедността не е основен проблем на хората, с които ние работим. В случая на близначетата аз помогнах на родителите да наемат общинско жилище. Но не бях предвидила това, че майката не беше готова да е майка и че използваше децата, за да задържи партньора си. По разбираема причина тази връзка не може да е здрава.

Въпреки това, aз вярвам, че детето трябва да е при родителите си.

Имам една причина, поради която се справям с всяко предизвикателство на работата си. И това са децата. Въпреки бедността, трудностите на семействата им, усмивките на децата ме правят щастлива. Когато отидем в някоя къща, децата се радват на присъствието ни, а ние им действаме успокояващо.

Весиле Зюреб, социален работник