Всеки ден хиляди деца в България се събуждат с надеждата, някой като Вас да промени живота им!
Вяра за обич

Вяра за обич

16.02.2015

Откраднати целувки зад училище, разговори по „женски” с майка ти, право на собствена стая и мечти, достатъчно големи, за да не се изгубят от погледа, както е казал Оскар Уайлд... Така обикновено прекарват времето си момичетата на 17 с любящи семейства. Вяра не е от едно тях. Въпреки своите 17, тя не познава тази страна от живота. Сред най-близките й хора е Даниела Николова от Семейно-консултативния център във Велики Преслав.

 Детство с повишена трудност

„Вероятно е познала болката още преди раждането си”. Баща й редовно пребивал майка й, докато била бременна. После се изнесъл и забравил за семейството си. Но последиците от жестокостта му са останали, майката на Вяра получила неличими увреждания. С много обич и топлина грижите за новороденото дете поела бабата, въпреки диагнозите, които му били поставени в последствие – лупус и епилепсия. Жената е преживяла много трудности, за да има Вяра нормално детство. Тя и синът ми са връстници. Тогава за първи път чух за нея. И после във времето следях нейната история. Първо почина баба й, после и майка й, остана само къщата – нейният дом.”             

Къщата

„Когато отидохме с екипа ми да я видим в Центъра за настаняване от семеен тип, тя лежеше и гледаше в една точка. Беше подстригана много късо, като момче, едва я познах. Отказваше всякакъв контакт, явно последните дни с майка й и загубата на дома я бяха разстроили много. По закон Вяра трябваше да живее с най-близките останали роднини. От Отдел „Закрила на детето” вече се бяха свързали с баща й и неговата приятелка. Те се съгласиха да се грижат за детето, без да са наясно с неговото състояние и отговорността, която поемат. Аз съм работила с момичето, провеждали сме различни игри, опитвали сме се да редим заедно мозайка, тя бърка цветове, форми, не знае кой ден, месец, година е... В училището към нея е „прикрепен” ученик, който я придружава навсякъде. През останалото време нейното „ново семейство” трябваше да се грижи за нея.

Проблемите не закъсняха. Започнахме да получаваме тревожни сигнали от училището, от служители на ТЕЛК, от съседи, че детето е тормозено физически от баща си и приятелката му, че остава само през нощта, че е видяно да рови в кофите за храна. По време на една от срещите ни Вяра няколко пъти повтори: „Ще ми вземат къщата.”. Нещо се случваше. Свикахме спешна семейна конференция съвместно с Дирекция „Социално подпомагане” и Отдела „Закрила на детето”. На нея бащата призна, че наистина е смятал да замени къщата за апартамент, защото не била удобна за живеене, че е без работа и че разчита на парите, които получава като „придружител” на собственото си дете. Въпросът към Вяра иска ли да остане с баща си беше излишен, всички знаехме отговора и все го пак го зададохме. Въпреки че видях страха в очите й, тя естествено отговори с „не”.

За Вяра с надежда

Тъжно и нелепо е да спасяваш дете от собствените му родители. С решение на съда бащата на Вяра и неговата приятелка са напуснали къщата и ще плащат глоби за физически тормоз. В момента тече дело, отново за насилието, за което ние от Семейно консултативния център сме призовани като свидетели. Ще направим всичко по силите си Вяра да влезе в своите 18 години свободно и без страх. Засега тя е в Център за настаняване от семеен тип, но нашето желание е да направим любимата й къща защитено жилище с персонал и охрана, където тя да живее спокойно и щастливо с други деца в нейното положение.
 

В „къщата” на Вяра са скрити съдбите на хиляди деца, жертви на домашно насилие, помогнете ни да разкажем и техните истории.


*Историята е базирана на истински случай, но имената и изображенията на децата са сменени.