Всеки ден хиляди деца в България се събуждат с надеждата, някой като Вас да промени живота им!
Щастливи заедно

Щастливи заедно

27.06.2016

„Хората толкова се страхуват от разнообразието, че не искат да се свързват с никой, който не се побира в кутия с етикет „нормален“. И защо вместо да наказваме всичко, което не влиза в нея, не празнуваме уникалността и не се радваме всеки път, когато някой освободи въображението си?“     

Роузи Кинг с аутизъм 

Стотици „сини слънца“ от различни точки на земното кълбо озариха нощното небе на втори април: статуята на Исус Христос в Рио де Жанейро, Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк, Операта в Сидни, парламентът в Будапеща, Националният дворец  на културата в София, виенското колело в Орландо, Панамският канал… Всички те светеха с цвета, символ на доверие и приемане, за да привлекат вниманието на обществото към уникалния свят, интереси и способности на хората с аутизъм. По последни данни на Световната здравна организация те са два процента от цялото население. Едно на всеки 160 деца се ражда с или развива разстройство от аутистичния спектър. 

 

Станислав от Стара Загора е част от тази статистика, но според майка му Ваня много момчета и момичета като него остават невидими: „Срамът и липсата на информация  са причина родителите да не искат да се разбира, че децата им имат по-различни потребности. А изолацията буквално капсулира  хората с аутизъм в техния собствен свят и шансовете им за социализация, образование и професионална реализация се стопяват.

 

Разбирам родителите в моята ситуация, аз също минах през шока с въпроси от типа: Защо на нас? Всичко се случи толкова бързо – за пет дни. Станислав тръгна на детска градина и в края на седмицата вече не говореше и имаше изявени движения, типични за аутистичния спектър. Така и не разбрах причината, но нямах време да я търся, трябваше да помогна на сина си. Той не ни разпознаваше като родители и не знаеше къде се намира. Затова изживях собствените си кошмари на бързи обороти, докато се ровех в интернет и сменях кабинетите за консултации. „Образовах“ се бързо,  захвърлих страховете си, напуснах работа и се отдадох на детето си.“

 

Ваня успява да запише Станислав в нова детска градина, където директорът и учителите взимат проблема му присърце. „Те помогнаха на децата да го приемат като един от тях още в началото и това до ден днешен не се е променило, за което съм им благодарна. Всички го обичат, играят си с него, не го делят. Той е с тях и извън детската градина. В началото го оставях само за два-три часа, но с общи усилия успяхме да го научим да се храни сам и да сяда с групата на обяд.“

Следващата стъпка на Ваня е благотворителният концерт-телетон, организиран от УНИЦЕФ и bTV – част от кампанията „Заедно от детската градина“ за деца със специфични нужди.

 

„Разказах открито историята на сина ми,  защото искам да помогна на други родители, които са в състояние на самосъжаление и отрицание на проблема. След концерта на улицата ни спираха случайни хора, развълнувани от видяното.танислав беше очарован от усмивките и желанието им да говорят с него. Видях, че има резултат от цялото това нещо. Надявам се да се случат още хубави неща в посока приемане на децата със специфични нужди. Бих искала учителите от всички градини да имат сърцата на нашите, но си давам сметка, че това не е достатъчно. Всеки ден те трябва да се грижат за сина ми и за още 27 деца без специални образователни потребности – а това е почти непосилно, защото и всяко от тях има нужда от индивидуална грижа и подход. Една от идеите на телетона  беше тази - да се наемат ресурсни учители за постоянно, а не да идват три пъти в седмицата за по няколко часа.

 

Станислав доскоро не искаше да хване четка и молив, а сега се опитва да рисува. За доста неща изгради режим в градината (обличане, хранене),  който пренесе вкъщи, затова децата трябва да са  заедно.“

Ваня споделя, че след благотворителния концерт към заниманията с логопед и психолог добавят и сензорната терапия, която се оказва истинско удоволствие за сина й. „С нетърпение отива в ресурсния център, защото знае, че го очаква забавление с хамаци, надуваеми топки и всякакви други играчки. Всичко е цветно, весело, от естествени материали. Терапията е под формата на игра, която детето измисля, терапевтът само му помага. Станислав вече не е толкова затворен, показва обич, разчупихме „черупката“.

Забравила съм целия трънлив път, не гледам назад, не правя далечни планове и не притискам обстоятелствата, синът ми ме научи на търпение. Той има любима песен, която често пее – „У дома часовник трака“. Винаги, когато я чуя, си казвам, че времето работи в наша полза.“