Всеки ден хиляди деца в България се събуждат с надеждата, някой като Вас да промени живота им!
Наръчник на оптимиста

Наръчник на оптимиста

27.07.2015

Гьонюл Мехмед обича предизвикателствата - да помага на хората да открият едно по-добро бъдеще чрез Центъра за майчино и детско здраве в Шумен.


Непоправим мечтател съм. Това ми помага да надскачам себе си и да стигам по-далеч, отколкото съм очаквала. Учих за акушерка, защото обичам децата, но животът ми даде още по-добър шанс да бъда близо до тях - работих дълго време като медицинска сестра в детска градина. После дойде ред и на Центъра за майчино и детско здраве по проект на УНИЦЕФ, където влязох в друг свят, нов за мен. Не знаех какво ме очаква, но бях доволна, че помагайки на бременни и семейства, аз отново ще бъда полезна на децата. По време на обучението през цялото време си мислех колко по-спокойна бих била, ако можех да получа тази подкрепа в първите месеци след раждането на сина ми.      


УНИЦЕФ вярва в споделените емоции. Посещавам много семейства, попадам в различни ситуации, Всеки случай е уникален и трябва индивидуален подход. Това, че имам постоянен достъп до психолози и психотерапевти, ми помага в работата. Семействата са положително настроени и ме приемат добре, макар че в началото не беше така. Помня една от първите си срещи с майка, която смяташе, че бебето й е гладно, защото свекърва й беше казала, че по-безцветната кърма не е достатъчно хранителна. Отне ми седмица да я убедя в обратното, въпреки че детето наддаваше нормално. Предразсъдъци, суеверия, ритуали от типа на осоляването или стегнатото повиване продължават да са основните ни препъни-камъни, но с опита, който натрупах за две години и половина вече се справям по-лесно с тях. Освен това се научих да приемам всички такива, каквито са. Посещавала съм социално слаби семейства, които живеят в бедност, а усмивките не слизат от лицата им. Възхищавала съм се как се подкрепят помежду си и на радостта им от живота. От всяка история имам какво да взема за себе си.         


Действията имат сила. Един от най-запомнящите ми случаи беше със семейство, в което и двамата родители бяха с образование - модерни, информирани. Когато ги посетих, детето беше на няколко дни. Представих се, обясних защо съм там, предложих подкрепата си, но между нас все едно имаше стена. Жената се държеше хладно и беше категорична, че не се нуждае от подкрепата ми, защото плаща на акушерка, която я посещава всяка вечер. През цялото време имах чувството, че нещо не е наред, тя не поглеждаше детето, не го взимаше на ръце, всичко вършеше майка й, която беше на гости. Оставих визитка и си тръгнах, но срещата не ми даваше мира. Съмнявах се, че страда от следродилна депресия. Споделих с ръководителя на нашия екип какво ме тревожи и тя ме посъветва да потърся майката отново. Звъннах седмица по-късно, жената ме покани в дома си. Оказах се права за депресията, беше се консултирала със специалист. Разказа ми, че от десет години прави опити да забременее и че е заченала ин витро. След раждането в болницата я уплашили, че детето вероятно е с увреждания. После станало ясно, че всичко е наред, но тя така и не успяла да се успокои. Започнах да ходя в дома й, минахме през теми като храненето, хигиената, общуването с бебето. С времето тя се отпусна и месец по-късно нещата изглеждаха по съвсем различен начин.      

 

С добра дума се отварят затворени врати и сърца. Имах един случай с бременна жена, която сама ме потърси. Виждахме се редовно, докато детето направи една година. Беше започнало да се изправя, да казва срички, разредихме срещите, защото всичко вървеше нормално. Няколко месеца по-късно тя ми се обади притеснена. Когато отидох в тях, ми направи впечатление, че детето не прави крачки, не говори, не посяга към играчките, които му подавам... Поразпитах я за имунизациите, за грижите към него. Всичко изглеждаше наред. Причината беше друга и ми трябваше време да я разбера – детето страдаше за баща си, който беше заминал да работи в чужбина за година. Посъветвах я да споменава често думата „татко” пред него, да го успокоява, да му казва, че той го обича и ще се върне скоро. След две седмици се видяхме, детето беше проходило и проговорило. Развитието се случва бързо, когато проблемът е ясен и се работи за облекчаването му. В такива моменти разбирам колко ценно е знанието, което ми дава Центърът за майчино и детско здраве и колко са ценни помощта, съветите и подкрепата, които успяваме да даваме на хората, за да се справят с предизвикателствата в отглеждането и възпитанието на децата си.

 

*Историите са базирани на истински случаи, но използваното изображение няма пряка връзка със семействата, споменати в текста.