Всеки ден хиляди деца в България се събуждат с надеждата, някой като Вас да промени живота им!
Малки стъпки за голяма промяна

Малки стъпки за голяма промяна

27.06.2016

Из дневника на една приемна майка

 

24 август 2015 г., гр. Шумен - Единственият останал обитател на Дома за медико-социлани грижи в гр. Шумен си тръгва в прегръдките на приемната си майка Ирина Прокопович. На шест месеца Тодор получава своя шанс за семейство и нормално детство. „Няма да забравя първата ни среща – стаята с бели стени, кревата с решетки… Той лежеше тихо и гледаше в една точка. Разплака се, когато го взех на ръце, изглеждаше на не повече от два месеца – бяха ме предупредили, че изостава в развитието си и че има проблеми със сърцето. Беше толкова малък и уязвим – нашият нов член от семейството.“

Историята  на Тошко, както стотици други, е в сърцето на работата на УНИЦЕФ по проект „Семейство за всяко дете“. Оттогава Ирина разказва историята му в дневник, записвайки всеки негов напредък с надеждата, че заобиколен от обич и внимание, той бързо ще навакса пропуснатото и ще настигне децата на неговата възраст.  


„Усмихна се за първи път“ (8 септември, 2015)

„Преди Тошко бях приемна майка на едно момче на 7 г. Живя при нас няколко години и после го върнаха в биологичното му семейство. Въпреки че бях натрупала опит, имах своите страхове – Тошко плачеше постоянно, отблъскваше ме при всеки опит за контакт, не реагираше дори на името си. Заради проблемите със сърцето му давам много лекарства през целия ден и в началото се притеснявах да не пропусна някое и той да страда. Като всяко начало, и нашето беше трудно. Постепенно взе да свиква с присъствието ми, да протяга ръце да го взимам, започна да разпознава и гласа ми. 
Две седмици по-късно ми се усмихна. Успокоих се, че вървим в правилната посока.“ Ето и част от вълненията, запечатани в дневника на Ирина:

 

„Днес става на 10 месеца и може да се държи с две ръце.“ (24 декември, 2015)

„Ежедневието ни беше наситено с преживявания и затова не усещах как минаваше  времето. Тошко вече имаше любими занимания като къпането и подстригването с машинка. Започна да става любопитен към всичко, да се оглежда, да се опитва да говори с мен със звуци. Успя дори да се задържи на столче и да се храни с лъжица. 
С малки крачки догонвахме връстниците му.“

„Имаме голям напредък - кантарът показа 8 кг.“ (5 март, 2016)

 

„Променяше се всеки ден. Беше пораснал и на ръст. Бебешките черти взеха да избледняват и той все повече заприличваше на малко момче. Преди изобщо не реагираше на играчки, но от момента, в който се научи да седи стабилно, започна да се занимава с тях – да ги прехвърля в ръцете си, да ги изследва, особено харесва един пеещ жираф.“  

 

Казва „мама“ на срички.“ (24 април, 2016)

„Осем месеца отлетяха като миг. На Тошко му расте пети зъб. Наблюдавам го как се изправя съвсем сам, пълзи, прави крачки и имам чувството, че съвсем скоро ще проходи. Надявам се да укрепне достатъчно, защото след година-две му предстои операция на сърцето. Опитвам се да не мисля за момента, в който той ще си тръгне, защото ще ми липсва много. Най-важното е, че сега Тошко има моето семейство, а то никак не е малко.
Къщата е пълна и отвсякъде се чува детски смях!

Историята на Тошко и приемната му майка Ирина е базирана на истински случай от дейността на УНИЦЕФ по закриването на Дома за медико-социални грижи в гр. Шумен и работата на Семейно консултативните центрове в областта.